Интервю на Росица Петракиева с Веселин Димов от 2021 г.
Прочетете предишното интервю от поредицата (Духовно име "Къща на любовта") тук.
Творец-експериментатор, доайен на независимата сцена в България и човек на духа, Веселин Димов е режисьор на 25 театрални спектакли, организатор на 11 фестивала като арт директор на международния ACT Фестивал за свободен театър. Години наред е председател на Асоциация за свободен театър, директор на театрална компания „Момо“, председател на Асоциация „Топлоцентрала“, а от 2022 г. е и директор на най-модерния в България център на изкуствата „Топлоцентрала“.
Една от водещите теми за теб като режисьор са мъжко-женските взаимоотношения. Какво те провокира в тази тема?
Мъжете и жените имат различни възприятия, различна емоционалност и интелектът им работи различно, оттук „привиждането“ на другия е особено комично. И драматично, и трагично. Затова в театъра любовта е такава голяма тема – в нея разминаванията могат да бъдат много големи. Съзнанието или свободата са по-малка тема в изкуството поради това, според мен, че в тях има повече яснота.
Тази тема е застъпена доста силно и в последните пиеси, поставени от теб?
Да, в „Друг човек“ например става дума за това, как се виждаме, но и как се „прожектираме“ взаимно. Тя поставя въпросите кой е другият, кой е друг, има ли друг изобщо. Особено мъжете и жените много драматично се измислят взаимно, защото дори не се познават – ако се измисляш с някого, с когото се познаваш, няма да е толкова драматично.
Ти в твоя живот измисляш ли жената?
О, да. Измислям жената на емоционално ниво по модела на майка ми, и го виждам много ясно това. При мен е особено много измислянето, защото едно е да израснеш до зряла възраст с майка си и да я познаваш, друго е да не си я познавал изобщо, трето е да си я познавал донякъде, мъничко. Аз съм третият случай. Майка ми почина от рак, когато бях на 11, а това се отпечатва по много специфичен начин в психиката… Аз се чувствах много близък и много свързан с майка си и имам много предадена на невербално ниво информация от нея, такава, интуитивна, чисто женска, това изключително ми помага в живота.
Наследил съм и един рационален ум от баща си, с когото имах възможност да живея и от когото съм се учил, и мога да проследя как се е променяло отношението ми към него през годините, а с нея нямах този шанс.
Когато човек загуби родител рано, той някак го идеализира, особено когато любовта към него е била много голяма. Загубеният родител се превръща в пътеводна сила, но образът му е фантазен, интуитивен, абстрактен, в него няма плът и няма тяло. Аз просто не познавах майка си и това е дълбоко запечатано в мен като загуба. Мощна, радикална, необратима загуба, свързана с любовта и с всичките подразделения на корена… От една страна това се превърна в едно огромно стремление да бъда сред женска енергия, от друга страна то е заложило в мен едно кардинално недоверие към жената. Дълбоко недоверие, все едно загубата не е инцидент, а е даденост. Всяко намиране ще бъде загуба – това е било моето усещане за всичките ми връзки. Същевременно това е било за мен и невероятно училище, една отворена врата за свързване с женската енергия във всичките ѝ форми.
С всичките прекрасни и ужасни неща моделът е заложен в мен за цял живот. Бащата и майката са, както се казва, one life material, работен материал за цял живот.
Как работиш с този материал?
Човек не може да си смени родителите, не може да си смени генетичния код, но може да си смени отношението. Отношението се променя с разбирането, а разбирането идва от осъзнаването. Има промяна, и тя обикновено е от драматизъм и страдание, към недраматичност и някаква лекота и отстраненост. Това обаче не значи, че запаметената в съзнанието програма, blood print-ът ще се промени.
Аз не мисля, че blood print-ът, тоест ДНК-то и средата, в която човек е възпитан, се променят изобщо, за когото и да било. Средата и културата, в която е роден, семейството, в което е възпитан, и особено генетичният материал, който е наследил – с тези неща човек трябва да се научи да живее. Даже си мисля, че моментът, в който разберем какво не можем да променим, е просветляващ. Молитвата на свети Франциск е много велико прозрение именно за това, според мен: „Боже, дай ми спокойствие да приема нещата, които не мога да променя, смелост да променя онези, които мога да променя, и мъдрост да виждам разликата между тях…“.
А какво мислиш за трансформацията?
През годините отношението ми към нея претърпя голямо развитие. Нещата, които реално съм променил в себе си, съм ги променил в момента, в който съм спрял да опитвам да ги променя. Което ми беше изненадващо в началото. Но вече за мен пасивният, неактивен, неагресивен, просто изчакващият и наблюдаващ подход е много по-трансформиращ.
Смяташ ли, че този подход може ли да излекува и травмите ни?
Отношението ми към травмите също претърпя развитие, и то преди повече от 20 години. Тогава много се занимавах с така нареченото емоционално пречистване. Това е биоенергетичен метод на дишане и изразяване на емоции, пускане на задържани енергии на телесно, вокално и психосоматично ниво. Динамичната медитация на Ошо например има аспект на това. На някакво ниво такъв тип методи много помагат, на мен също са ми помогнали.
Някога обаче имах амбицията да излекувам травмите си изцяло, имах и супер вярата, че това е възможно. На практика онова, което осъзнах за себе си, и което видях и при много други хора, с които тогава се занимавахме заедно, е че травмата ти е работна ситуация, тя ти е двигател. Няма нужда да бъде променяна или излекувана.
Най-доброто излекуване, което е възможно, е да спреш да я наблюдаваш драматично, да спреш да се бориш с нея и да я приемеш. То е като борбата с рака – той самият рак е създаден от борбата, и тръгнеш ли да се бориш с него, добавяш още повече напрежение. Хората дори не осъзнават какъв абсурд е да се борим с него, все едно да гасим огъня с още огън.
Това означава ли, че вече не се стремиш активно да се променяш?
Към настоящия момент приемам нещата, които се случват, приемам и нещата, които не се случват, нямам „не“ към онова, което идва към мен. Ако става въпрос за в бъдеще какво искам да се случи, имам някакви идеи и представи какво би могло да стане по-добро, и то е свързано главно с това, да съм по-осъзнат, по-мек, по-приемащ, да бързам по-малко, да имам повече време, да не трябва да се захващам с толкова много неща.
Иначе мястото, откъдето съм тръгнал, бе един много невротичен и болезнен „аз“, един незадоволен, страдащ, пристрастяващ се ум – изживявах се като човек, на когото нещата не му се случват, не можех и едно нещо да завърша. Все едно светът се случваше някъде вън, на другите хора, а на мен не…
И дойде един предел в живота ми, след който нещата почнаха да се случват. Тогава може би някаква магия се е получила, автосугестия, или просто такава ми е била съдбата – пожелах си много интензивен живот. И последните 5-10 години имам такъв живот. Сега се намирам на етап, в който интензивността е толкова голяма, че мечтата ми е да има по-голяма простота. Предполагам, че след 2-3-5 години напрежението ще е все още доста голямо. Но си мечтая в третата възраст, ако ми е дадено да я живея, да имам по-малко неща. Да имам повече възможност за разговори с хора, такива спокойни, дълги и дълбоки разговори, и да не трябва да „мултитасквам“ между толкова много неща…
А как успя преди години да промениш динамиката си?
До голяма степен онова, който ме „изправи“, са гурджиевските танци. Това са ритмични ансамблови композиции с дължина от 3 до 10 минути, чиято цел е разширяване на съзнанието, повишаване на будността, синхронизиране на отделните центрове в тялото. Те са от методите „вън → вътре“ – въздействат на ума през движенията на тялото. В този контекст копнежът ми за интензивност дойде и с метод за постигането ѝ, защото тези танци учат как да си разделяш вниманието на практическо ниво.
Това става по следния начин: в почти всички гурджиевски танци има различен ритъм за трите центъра. Двигателният център (краката) се движат в един ритъм, емоционалният център (ръцете) се движат в друг ритъм, и интелектуалният център (главата ) – в трети. Отделно от това има движение в пространството, съотношения с партньора, понякога изричаш думи... Много от поредиците дори не се повтарят, в първата поредица правиш едно, в следващата друго -вниманието се разделя на моменти на 6-7-8 неща, и същевременно е нужно да остане тук и сега. Фокусът ти е разпределен на много места, а докато е разпределен, ти броиш вътрешно и се опитваш да държиш в съзнанието си освен тях, и пространството, и хората, които те наблюдават…
Ти организираш уъркшопи по такива танци в България повече от 15 години. Колко време е необходимо, за да се научи човек да разпределя вниманието си по този начин?
Обикновено на третия ден хората вече съумяват да го правят.
А колко време е необходимо, за да се научи човек да го прави в ежедневието си?
Според мен са достатъчни няколко уъркшопа, за да усетиш тази възможност и да я култивираш. Преди това аз едвам се справях да направя представление, а след това открих, че не само мога да направя представление, но мога да организирам и фестивал, който по сложност се равнява на пет представления, и отделно да движа всички други неща в професионалния и личния си живот. Аз не водя дневник, нямам тайм лайн. Всяка седмица имам най-малко пет срещи извън работата ми, и умишлено не ги записвам, за да може умът ми да е буден.
Това не те ли натоварва?
Натоварва ме. Но в гурджиевските танци има едно такова нещо: когато си натоварен, да се отпуснеш. В йогата, когато стигнеш до предела си, започваш да дишаш и да релаксираш, след което усещаш, че можеш да отидеш на нов предел. Там отново се отпускаш и така нататък. Принципът, който в йогата се практикува по отношение на тялото, тук се прилага и спрямо ума. Умът може да поема все повече и повече задачи, да присъства и да разрешава все повече и повече казуси…
И в момента на мен дилемата ми е къде е здравословният предел, от какъв момент нататък този мултитаскинг е вече контрапродуктивен. Кога развитието му от еволюция става дееволюция.
Какво наричаш „дееволюция“?
Да почнеш да изпускаш някой поток, да се проваляш в него. Защото другото нещо, което ме е водило през годините в духовния ми път и в стила ми на живеене, е пакетното придвижване. Тоест аз се стремя да развивам всички свои аспекти паралелно, без да акцентирам твърде много върху един аспект за сметка на други. Например ако имам много умствена работа, се организирам така, че да я балансирам с физическа, и в същото време отделям време и за музика, филми, хора. Стремя се да имам моменти, в които да съпреживявам чисто емоционално присъствие. Медитацията също дава пространство на естествените емоции да се появяват.
За мен беше много важен моментът, в който си създадох дисциплина на физическа активност. Това ми даде шанс да превърна мултитаскинга от стрес, в който съм на ръба на оцеляването, в удовлетворяващо преживяване.
А имал ли си кризисни моменти?
О, да, много! Особено по време на фестивалите… Това бяха такива жестоки стресове, че съм си казвал – ако оцелея, ще дам курбан. И съм давал курбан…
Едно от нещата, които много ми помогна, е, колкото и просто да звучи, карта „мултиспорт“. Тя се превърна за мен в ключ за постигане на баланс.
Когато физическият център е активен и в добра форма, и му даваш храна всеки ден, качеството на работата пред компютъра е в пъти по-добро за по-малко време, съответно са по-добри и комуникацията с хората, и отношението към света. Виждаш обстоятелствата като приятелски, хората като добронамерени – а преди емоцията беше, че всичко е против теб и ти буташ един камък нагоре, той пада, и ти пак буташ, той пак пада... Това усещане се промени и за мен инструментът беше карта „мултиспорт“, съвсем откровено го казвам.
Ключът е в баланса и в дисциплиниращото физическо усилие. Предишните ми спортни занимания бяха плуване, баскетбол, футбол. Но футболът и баскетболът зависят от много обстоятелства и други хора, докато плуването и фитнесът, тоест мултиспорт картата, е възможност да започнеш деня освежаващо и зареждащо и сам. В спорта принципът е – като дадеш, вземаш… Когато дадеш половин час физическо усилие, ти отваряш каналите и придобиваш енергия, не я губиш.
Открих, че физическият център е много важен за мен. Като цяло съм много свързан с тялото си, според мен ако имам някаква сила, то тя е това приятелство с тялото.
Преди години водех група, тя се казваше „Сприятеляване с тялото“ и беше осем поредни уикенда. Това беше точно трансформиращият период от живота ми, в който почвах да правя нещата, да ги случвам. Тогава много по-малко съм го имал това приятелство с тялото, отколкото го имам сега, но много често принципът на преподаването е – ти почваш да преподаваш нещо, за да го научиш.
По време на най-динамичните дни остава ли ти време за релакс?
Когато настъпят моменти на хиперактивност, понякога не ми остава време за медитация, а само за физическа активност и офисна работа. В най-интензивните дни спортът е по-възможен и по-лесен, защото когато мозъкът е включен на функционалност, той се справя с проблемите по един действен начин. И обратното, мозък, който е включен на вибрация да осъзнава, е „мек“ и тази приемаща, спокойна страна, въпреки че е балансираща, може да създаде и противодействие: с толкова активен ум е по-трудно да се медитира.
Но човек не може да загуби присъствието, дълбоката връзка с вътрешното. Макар в такива периоди да е малко заглушено, това умиротворение, което дава връзката със съкровеното, е винаги в теб.
Интервюто е част от поредица, която представя твореца.
Прочетете интервюто с В. Димов за ТОПЛОЦЕНТРАЛА от 2020 г. тук.
Прочетете интервюто с В. Димов за ACT FESTIVAL 2021 тук.
Прочетете интервюто с В. Димов: Духовно име "Къща на любовта" тук.