Интервю от 2010 г. от архива на електронното списание за литература и изкуство "Public Republic" (2005-2021)
Интервюиращ: Росица Петракиева
Може би смятате, че това е визуална измама? О, не – снимката е автентична! Автентична е, защото става въпрос за Хайнц Кристиан Шил, а той е човек, който живее много роли едновременно и в нито една не е нито напълно себе си, нито напълно чужд на себе си. Той просто е неуловим – неуловим зад артистичните си маски, неуловим зад хумора си, неуловим зад провокациите, които обича да създава. Неуловим дори зад амплоато си на художник и музикант! 
Познанството ми с Хайнц Кристиан е история, която заслужава свой собствен разказ.
Годината е 2001, мястото – Германия. Представете си тълпи български студенти, прехвърлящи едни и същи пари от сметка в сметка, за да се доберат до заветната виза, представете си българи и българки, инвестирали последни спестявания във фиктивен брак за германско гражданство, представете си дузини българи-черноработници, готови на всякакъв труд и всякакво заплащане, за да останат поне още малко в „рога на изобилието“ някогашната ФРГ.
Може да си допълните картинката и с рейсовете, пращящи по шевовете от куфари и бохчи, изпратени от временно пребиваващите нашенци срещу бакшиш на шофьора за родината, не на последно място и с камионите за България, натоварени с автомобили втора ръка, догоре натъпкани с употребявани уреди и мебели, понякога и с празните буркани от изядената домашна лютеница на мама. За българската реч от витрините на двете хамбургски улици на червените фенери няма и да говорим…
И, сред цялата тази бясна надпревара за докопване до благините на Запада, си представете как – насред тронните зали на университета в Хамбург! – пред очите ми НА ЧИСТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК се появява следната обява:
---------------------------------------------------------------------
Немски художник, цигулар, търси
събеседник за непринудени разговори
на български език.
---------------------------------------------------------------------
Можете да си представите и удивлението на лицето ми, когато, току що установила контакт с мистичния художник и цигулар, го чувам да проговаря на изискан и поетичен български език, какъвто дори и потомствените български интелигенти рядко владеят. Вярно, от време на време имам нужда от пауза, за да осъзная какво точно визира с някоя от сложните си граматични конструкции, но очароваността ми от изкусния му подбор на думите и екзотичната естетична отсянка на изразите му е неописуема.
Още по-голямо е изумлението ми обаче от самия разговор. "Знаете ли", започва той, "преди 5 години пуснах същата обява. Можете ли да предположите колко души ми се обадиха?" Не бих могла, разбира се. Усещам как у достопочтения немец се надига вълнение: "Трима души!" Деликатно замълчавам, за да не сбъркам с реакцията си, а възторгът отсреща расте: "А ще познаете ли сега колко души ми се обадиха!?" Все още не рискувам да реагирам, а събеседникът ми вече е в еуфория: "ДВАДЕСЕТ И ТРИМА!" Мигам неразбиращо, а той, още по-вдъхновен и сияещ, продължава: "Разбирате ли какво означава това?!?" Старая се озадачението ми да не изглежда глуповато, а емоцията отсреща достига пълна кулминация: "Това означава, че днес в Хамбург ИМА МНОГО ПОВЕЧЕ БЪЛГАРИ!!!" Трябват ми няколко мига, за да осъзная на какво се дължи радостното тържество на човека срещу мен... О!!?? Та той ликува, че сънародниците ми са в страната му!!!???
Продължавам с "избрани кадри" от по-нататъшното ни познанство, по-късно и приятелство:
Хайнц Кристиан слага под мишница вестника, който съм му донесла по негова поръчка от България, и ми казва: "Знаеш ли за какво си мечтая сега?" Казвам "Не." "Мечтая си някой българин да види този вестник и да ме попита „Вие българин ли сте?“, а аз да кажа „Ама разбира се!""
Или: С Хайнц Кристиан сме в компютърния център и по негова идея разиграваме сцена от мечтата му: той е български преподавател, дошъл на специализация в Германия, а аз съм студентка, която има задачата да му превежда. Поводът: той ще снима картините си за изложба. Стриктните служители не го допуснаха до скенера без документ от университета, но че е българин, не се и усъмниха.
Историите са много и всяка една от тях е интересна, но е време да отстъпим място и на самия Хайнц Кристиан, и най-вече на очарованието на картините му – в неговите над 240 платна оживяват изпълнени с тайнства и екзотични видения светове, на които човек може да се наслаждава и които може да разгадава до безкрай. А заглавията на доста голяма част от тях са на БЪЛГАРСКИ
Роден през 1939 г. във Фрайбург I.B.
Професионални амбиции: да направи кариера като католически свещеник, кардинал, папа в Рим.
Но животът му отрежда друго: Хайнц добива квалификация като майстор сладкар, работи като застрахователен търговец, завършва майсторски клас за цигулка във Висшето музикално училище във Фрайбург и прави успешна кариера като цигулар във Филхармоничния оркестър на същия град.
След това дълги години се изявява като компютърен специалист в Хамбург.
Последните десетилетия печели известност като художник на свободна практика, а наред с това дава – „с мярка” – и уроци по цигулка.
Интервюто по изричното настояване на Хайнц Кристиан е ПРОВЕДЕНО НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК и се публикува в автентичен вид, с пренебрежимо малки корекции.
Хайнц Кристиан, ти винаги си гледал на себе си като на "всестранно развита личност" и най-вече като на художник и цигулар, българин по дух. Бих ти предложила да представим на читателите на "Пъблик Репъблик" най-напред художника Хайнц Кристиан Шил.
Разбира се, с най-голямо удоволствие!
Ето една от рисунките ми – преди години я направих с химикалка.
Един ден – години по-късно – си помислих: "Какво хубаво хрумване! То трябва да послужи за нова картина..." Намерих една от направените от мен снимки с есенен листак.
Ето я и нея:
С помощта на компютърна програма сложих двете снимки една върху друга – тук е резултатът:
После това беше отпечатано върху платно с размер 70 х 50 см. На базата на този шаблон нарисувах с акрил и масло окончателната работа.
Ето:
„Древна легенда“ – масло/акрил, 70 x 95
Хайнц Кристиан, често сме си говорили за понятието "случайност" или "съвпадение" в твоите картини. Според мен ти изключително много цениш този принцип в работата си, така ли е?
Абсолютно си правa, просто e така!
Например много от моите картини са разработени на базата на "Снимки на сух листак".
Ето 3 прекрасни примера:
„Пътешествието на глупците“ – акрил/масло, 70 x 105
„Голямата опера II“ – акрил, 80 x 70
"Без заглавие"
Планираш ли картините си като сюжет или просто им позволяваш да се случват?
Вярно е последното; ти знаеш, аз знам, но благодаря, че ми даваш възможност да подчертавам този факт отново и отново.
Преди години формулирах един вид "кредо", що се отнася до живописта ми – и до днес нямам какво да добавя, мога само да кажа "ТОЙ е все още напълно прав!"
Моите картини и графики често са създадени без конкретен план, те се развиват на принципа на случайността. Никога не са завършени, просто в един момент се пренасищат. Често са прекомерно населени, което е и целта им... Те обичат да "нарушават правилата", следвайки мотото: "Защо да е просто, след като може да е сложно!"
Изображенията се разгръщат бавно, те се разрастват като чужди екзотични растения и в началото не се знае какво ще излезе накрая. Те не искат да бъдат разглеждани символично или дълбоко психологически и не изразяват чувства. Макар картината да я започвам аз, режисьор е самата тя – аз само обслужвам.
Картината избуява, така да се каже, от самосебе си, тя "дърдори" – и накрая не ѝ се разбира нищо.
Като самоук художник аз работя със съзнанието, че не съм задължен никому. Не спекулирам с ничий вкус и не принадлежа към никое направление. Не се стремя към собствен почерк.
Картините ми нямат нито свои образци, нито следват определена програма. Те са безмислени, загадъчни и за самия мен открития, чиято цел е да доставят радост на зрителя – и понякога да го объркват.
А като прехласнат зрител – така да се каже, на първия ред, се вижда преди всичко самият художник.
„Пролет – лято – есен – зима“
Каква е ролята на филма "Опасен чар" в твоя живот?
Започнах да уча български език с класиката на българското кино. Гледах филма с голямо удоволствие през 1993 година, без да разбера и дума.
След това един мой български приятел, Иво Марински, започна да ми чете много бавно диалозите, а аз ги записвах на касета. Така можех да слушам, да пиша, да чета, да повтарям на глас и уча наизуст тези диалози. През 1994 г. вече разполагах с голям репертоар от думи и изрази.
После във Варна заговорих като папагал и направих голямо впечатление. Недостатъкът беше, че когато българите почнеха да говорят на мен, а не аз на тях, не разибрах почти нищо.
За мен обаче беше важно, колкото е възможно по-скоро, да овладея действително български.
И методът ми беше: четях отделни статии от вестниците на глас – най-вече интервюта – и ги записвах на лента.
След това, вече в Хамбург, се научих да чета и да разбирам.
Малко по-късно на един битпазар във Варна съвсем случайно намерих и книгата "Опасен чар", и първите думи на този роман увековечих в следващата рисунка.
„Обширният хол беше претрупан“
Ти твърдиш, че картините ти не изразяват чувства – коя е тогава сцената на твоите чувства?
Моите картини и рисунки в действителност са театрални представления. Действието е винаги драматично и необяснимо, а актьорите са неизвестни и тайнствени. Това е всичко.
Аз самият не изразявам чувствата си, но нямам нищо против картините да предизвикат емоции и спомени у зрителя.
Когато рисувам, рядко мисля, но винаги слушам музика. Оперите и ораториите на Хендел, Бах и още веднъж Бах, както и Моцарт, безусловно Брамс и Шуман.
Мисля, че емоционалната необяснимост и често патетичната красота на тази музика се отразява, втъкана, и в картините ми. 
„В катедралата” - масло, 100 x 70
„Пели и танцували“ – масло, 60 x 50
В какво се различава, според теб, българинът от немеца, и какво би взел от българите и какво от немците, ако трябва да моделираш идеалния гражданин на света?
Скъпа Роси, именно този въпрос – несъзнателно – винаги съм чакал. В своите творби неизменно съм бил зает не с нещо друго, а именно с тази задача... Само решението, както виждаш, все още не съм намерил.
Искам да обясня. Досега съм направил приблизително 240 картини и графики. По повод на една състояла се наскоро изложба от 74 мои творби в моето ателие у дома, една заинтригувана посетителка си направи труда да преброи всички образи и лица във въпросите рисунки.
Резултатът гласеше 458 (четиристотин педтесет и осем).
Ние бяхме петима души. Първоначално никой не искаше да повярва, т.е. всеки един почна да брои отново за себе си, и всеки път резултатът беше различен. Причината беше, че върху хартията и платната се тълпяха и недовършени или само загатнати създания (животни или хора или растения, не знам и самият аз). Тоест по предварителни изчисления, като имаме предвид, че картините му са около 240, "майсторът" е дал живот за пред света на някъде към 2000 твари.
Вашият български художник Евгени Босяцки, когото високо ценя, беше казал преди десетина години в едно интервю: "Художникът е като Бог, постоянно сътворява нови създания, които никога не ги е имало преди [...]". Тази статия от вестника още я пазя, тя е част от колекцията ми с интервюта, с помощта на които тогава се упражнявах по български. За съжаление художникът почина преди около половин година.
Сега ще покажа няколко картини, които илюстрират манията ми навсякъде да откривам и моделирам лица и образи – или пък може би не:).
„Дневен сън/нощен сън“ – молив, 40 x 26
(Все още без заглавие) – акрил/масло, 60 x 43
„Ромео и Жулиета“ – графит, 46 x 34
Над кои картини работиш в момента? Може би ще покажеш някои, бих се радвала да дадеш и коментар към тях?
Този въпрос ми идва като по поръчка, благодаря най-сърдечно за него. Ще се възползвам от случая да "изплача", така да се каже, душата си. Позволи ми обаче малка корекция на въпроса ти. Изразът "работиш" не ми харесва, по природа си падам малко мързелив – в положителния смисъл на думата. Така че би било по-добре: "Над кои картини се наслаждаваш в момента?"
Но първо ще обясня малкия си проблем:
Тук наблизо – в Хамбург Пьоселдорф – има женски метох, нещо като манастир, и там има и една игуменка. През годините често организирах вътре вечери за струнен квартет с моите колеги-музиканти.
Майката игуменка следователно ме познава – също и като художник – и поръча при мен един "Свети Йоан", който да бъде закачен в нейния малък частен параклис. Аз ѝ нахвърлих две-три скици.
Последната спечели възторга на благочестивата жена и тя я показа на другите дами от манастира.
Това е самата картина: (както споменах, само предварителна разработка, окончателната, с размери 1,87 x 1,24, ще бъде изпълнена на платно и поставена в златна барокова рамка.
Предварителна рисунка на Свети Йоан с горските животни
И тук започна проблемът – обитателките на манастира тутакси се разцепиха на два лагера – ЗА и ПРОТИВ – и се изпокараха тотално по повод на моята картина. Ами сега?
На предходната скица бях нарисувал светия човек без препаска, както си му е редът – един поглед назад към историята на изкуството е достатъчен (Караваджо, Понтормо, Микеланджело и т.н. и т.н.)
Единият лагер обаче бе прегърнал идеята за "със препаска", другият за "без" (достопочтената игуменка беше между впрочем за "без").
А две от набожните дами съвсем сериозно настояха да измайсторя за светия човек благопристоен бански костюм. Това като художник възмутено отказах самият аз (само през трупа ми!)
И ето че сега решението ще трябва да го вземе негово Високопреосвещенство архиепископът на Хамбург.
Скъпи Хайнц Кристиан, това си е истинско изпитание за теб като творец! Дали можеш да ни покажеш и други свои творби, над които в момента "се наслаждаваш"?
С удоволствие – но не всички, това би надхвърлило обема.
А това прекрасно творение по-долу започнах преди 7 месеца. Дали не може някой да ми каже как да продължа?
И тук не съм все още напълно удовлетворен – може би защото ми е някак слабо населена? При всички положения ми се иска да добавя поне още някой епископ.
Както вече казах – все още някак недовършена...
Имам и още 7-8 започнати картини, между тях и графики, които обаче не искам да покажа.
Има ли сфера от живота или изкуството, в която искаш да се изразиш, но все още не си го направил?
Голямо удоволствие би било за мен да изляза някога на театрална сцена – и бих изиграл себе си, т.е. немец, който си мисли, че говори перфектно български. В диалог с българин, с малкия си репертоар от около 50 думи и 20 фрази... бих поподготвил нещо.
Това, разбира се, е отново типичната ти скромност, която прикриваш зад чувството си за хумор:)
Но да продължим нататък: Ако можеш да започнеш живота си от начало, какво би променил в него?
Не бих искал да променям нищо, ама съвсем нищо – винаги съм гледал на себе си като на изключителен любимец на съдбата, т.е. и на Господа Бога.
И накрая: какви са бъдещите ти планове?
Да усъвършенствам моя български език и така да опозная още по-добре българите. А и да нарисувам още красиви и все така леко смахнати картини.
Скъпи Хайнц Кристиан, запазвам си правото да поискам от теб по-нататък и друго интервю – знам, че има още много интересни неща за себе си и за българите, а и за себе си като "българин", които можеш да разкажеш:)
Дадено!
Действително прожекторът по време на моя дебют на сцената на "Public Republic" бе насочен само към "художника и неговите картини".
Сърдечно благодаря на теб и на главния редактор Наталия Николаева за голямата чест и радостта да бъда представен по този начин.
Читателите – и преди всичко българите-сънародници – са добре дошли винаги, когато поискат да разгледат "на хапване и пийване" моите скици и рисунки.
И в заключение ще покажа още няколко "гостоприемни картини":)
„В центъра на вниманието“ – цветна креда
„Младежко преувеличение“ – масло върху дърво
„В градината на Леоноре“ – акрил/масло, 50 x 40
„Дневен сън“ – цветен въглен, 30 x 20
„Златният петел“ – масло върху платно
„Без заглавие“ – масло върху платно, 55 x 38