Автор: Росица Петракиева 

Илюстрации: Генерирани с ИИ от Росица Петракиева (всички права запазени)

На А.

    В един най-обикновен град, в една най-обикновена страна, на брега на морето често сядал един човек, за да наблюдава изгрева на слънцето. Един ден, не щеш ли, още преди слънцето да обагри хоризонта, сред вълните започнали да блещукат светлинки. Водните пластове затрептели и засияли, зелените водорасли като че разцъфнали, и от тях изплувала мъничка златна рибка.

 

    – Не може да бъде! – възкликнал човекът на брега. – Толкова години посрещам тук слънцето, но никога не съм виждал дори обикновена рибка, а тази е сякаш от същинско злато! Истинска ли си?

    Рибката продължила своя танц под изгряващите лъчи на слънцето – ту се стрелкала към висините, ту се гмуркала към дъното, заплитала след себе си водораслите и пак ги разплитала, разпръсвайки хиляди отражения – същинско зарево.

    – Колко си красива! – удивил се човекът. – Та ти накара цялата водна шир да оживее! През воалите на перките ти всяка капка сияе, а слънчевите лъчи са перлена огърлица около хрилете ти... 

    Позволи ми те погледам! Отблясъците ти са пламък, който изгаря в мен всяка изживяна тъга… Движенията ти са дъги, които разгръщат пред мен невиждани хоризонти!... 

    Позволи ми да поплувам в позлатените от теб води, позволи ми да се огледам в отраженията, с които озаряваш глъбините! Позволи ми да летя с пръските, с които багриш синевата!

    Златната рибка спряла за миг своя танц, разгърнала водите с бисерните си перки, и от устните ѝ се понесъл шепот като плясък на вълна:

    – О, благородни човече, досега никой не е имал очи за заревото ми! Никой не се е оглеждал в отблясъците ми и никой не е разгръщал хоризонти с дъгите ми… Ще изпълня твоето желание – влез и поплувай с мен, бъди част от златото ми и вземи от изгревите, които нося!

    Човекът, възрадван, изправил снага и поел от своето убежище на брега към морето. Бавно се приближавал, озарен от играта на слънчевите лъчи около рибката и запленен от искрите, в които го къпели водите. Той вече предвкусвал соленото мокро дихание на морската стихия, лъчистия ѝ устрем и свободата си сред морската необятност. Не щеш ли, мъничка сянка закрила за миг света пред него, и… феерията ненадейно започнала да избледнява… 

 

 

    Колкото по-навътре влизал човекът, толкова по-голяма ставала сянката и толкова по-тъмни ставали дълбините, а златната рибка със своя светлик съвсем се изгубила сред мътните водни талази. Все по-високи и мрачни вълни се възправяли срещу небето, закривали хоризонта, поглъщали слънцето…

    – Къде си? – викал човекът. – Върни се, не ми позволявай да потъна сред това огромно почерняло море! 

    – Къде си?! Това ли искаше, да ми отнемеш изгрева, да ми затулиш брега, да ме потопиш във водовъртежите?!? 

    – Къде си, върни ме обратно, искам да загърбя светлините ти, искам да забравя измамното злато в хрилете ти, искам отново своето убежище на брега!...

 

 

    Отчаян, човекът заплувал назад. Не след дълго в далечината за погледа му отново изплувал брегът, дори слънчев лъч обагрил очертанията на скалите. Скоро той усетил почва под краката си и още по-стремително се затичал към твърдта. С всяка измината крачка хоризонтът изсветлявал отново и водите възвръщали своята жизнетворяща прозрачност. Човекът почти достигал брега, когато забелязал  светлика на златната рибка – той все повече се отдалечавал към хоризонта. 

     – Но къде беше? – завикал човекът след потъващото в глъбините сияние. – Защо те виждам сега, а преди секунди пред очите ми имаше само черно страховито тесто? Нима това бе да плуваш сред светлините? Нима това бе да докосваш изгрева? Нима това беше да живееш хоризонтите?

 

 

Край № 1

    Пътувайки от град на град и от страна в страна, на брега на морето често сядал един човек, за да наблюдава изгрева на слънцето. Понякога той палел вечер огън до вълните и разказвал една история: как в една далечна-далечна страна, в един далечен-далечен град, край брега на морето се появила мъничка златна рибка, как поискала да изпълни неговото най-съкровено желание и как сенките на морската стихия я погълнали завинаги. Той разказвал за искрящите огърлици около хрилете ѝ и златните воали на перките ѝ, за магическите ѝ рисунки по водите и за дъгите, с които обличала изгрева – но и за измамността на хоризонтите и за коварните клопки на водовъртежите...
    Това била приказка за изгубените надежди и невъзможното щастие, за човешката обреченост и недостижимостта на светлика.

 

 

Край № 2

    Пътувайки от град на град и от страна на страна, на брега на морето често сядал един човек, за да наблюдава изгрева на слънцето. Понякога той палел вечер огън до вълните и разказвал една история: как в една далечна-далечна страна, в един далечен-далечен град, край брега на морето се появила мъничка златна рибка, как поискала да изпълни неговото най-съкровено желание и как му поверила своите най-бистри светлини, преди да я погълнат сенките на морската стихия.

    – Тя ме избра, за да свидетелствам за искрящите огърлици около хрилете ѝ и златните воали на перките ѝ, за магическите ѝ рисунки по водите и за дъгите, с които обличаше изгрева. Тя ме избра да пазя посоките ѝ и да разказвам хоризонтите ѝ, тя ме избра, за да я съхраня за света.

 

 

Край № 3

    Пътувайки от град на град и от страна на страна, на брега на морето често сядал един човек, за да наблюдава изгрева на слънцето. Той неизменно се вглеждал в утринния мрак на водите, там, където някога за очите му изчезнал светлика на златната рибка, и неизменно рисувал по платната на въображението си изгрева от своя спомен. Всяка посока и всеки хоризонт превръщал в светлинни отблясъци по вълните и всяка водна капка оцветявал така, че да блести като перла – точно както златната рибка озарила някога морската шир. 

    Не щеш ли, един ден водите пред него отново затрептели и засияли, зелените водорасли разцъфнали, и в морските глъбини, точно както някога, отново затанцувала малката златна рибка. Човекът, без дори да се замисля, се спуснал да я догони. Той загребвал водите и се гмуркал в сиянията им, къпел се в багрите и разпръсквал отраженията на изгрева навсякъде около себе си. Докато най-накрая  почти достигнал до златната рибка.

    – Ето те! – възкликнал човекът. – Толкова много те търсих, толкова дълго чаках да сбъднеш желанието ми, защо ме изостави? Нима не знаеш колко бе беден светът ми без твоето зарево, нима не знаеш колко много ми липсваше във всичко, за което ме отвори светлината ти?

    – Никога не съм те изоставяла, благородни човече – усмихнала се златната рибка. – А и как бих могла... Винаги съм била само твоето собствено отражение, надвесено над водите! Точно като сянката, с която ме закри тогава... Сега ти просто си опитомил своята сянка, защото си преборил страховете си; и ето че сега сам съумя да сбъднеш желанието си – защото в самия теб я няма вече стихията, която да те повлече в глъбта, и мракът, който да ти закрие хоризонтите, и бездната, която да ти погълне слънцето ... Ти сам зазори своя изгрев и сам извади от дъното перлите, които блестят по мен. Винаги си бил ти този, който ме буди за живот.

 

"Друга приказка за златната рибка" е писана през юни 2009 г.